събота, 7 февруари 2009 г.

История на Медово(Старозагорско)

















Село Медово

Географски бележки

Село Медово, някогашното Банджиларе, е разположено в южните поли на Източна Средна гора (т. н.Сърнена гора).То отстои на 25 км северозападно от Чирпан, на 50 км североизточно от Пловдив и на около 50 км югозападно от Казанлък.
В административно отношение спада към Старозагорска област, община Бр.Даскалови. По територия граничи със с.Долно Ново Село, Горно Ново село,Славянин, Кольо Мариново, Верен, Православ, Марково от Старозагорска област и със с.Чехларе от Пловдивска област.
Селото е на 400 м. надморска височина. Намира се в малка долина, през която преминават водите на Медовската река и на Дола. Коритото на реката е каменисто, а на дола – песъкливо. Землището на селото от старо време изобилства с бистри и студени извори. Най-обилен извор е този на Голямата Меденица. Водите му са каптирани през 40-те г. на хх век и той водоснабдява селото с питейна вода. През лятото на 2007, г.,поради настъпилото безводие, бе включен допълнителен водоизточник.
Малко по-на север от Голямата Меденица, в местността Керечли бунар, има друг извор.Тук от незапомнени времена има чешма. Водите и са студени и приятни на вкус. В същата посока, в подножието на Каменната сватба, се намира чешмата в Тресков кладенец. В източния склон на Калето, на мястото на кладенчето, ловците от селото са построили чешма. В местността Чона баир също е построена чешма. Все в тази посока се намира чешмата в Батаклъка с три постоянно течащи чучура балканска вода. Тахталийската чешма също не пресъхва и през най-горещите летни дни. В тази долина на запад текат и водите на Стрелчевата чешма в Старите лозя, водите на извора на Батоя, на Стефчовската чешма в Мисилимските дерета, а на изток текат водите на Мавревата чешма, Малък Камен дол,Гърдиминчевата чешма в Новомахленския кайряк и др.През долината минават и водите на Долчината, Попминчевото дере, Бряговото дере, Джурнела, Малък и голям Камен дол, Паскоивановото дере, на което водите през лятото пресъхват. В миналото населението е вземало вода за пиене от кладенците по махалите. По-известни от тях са : Войнския кладенец, Бубала, Куката, Къневия кладенец, Золчевия, Бряговия, Пунчевколчевата чешма и др., където ставали срещи между младите.
В стари времена по-голямата част от землището на селото е било обрасло с вековни дървета, церови и липови гори. Останки от тези столетни дъбове и церове има и до днес в местността Егрекя, Поповгьол, Аламункория, Стамболкова корийка, Честата кория,Стоева кория и други места.Например дъба в местността Кокошата черква е 6-вековен, с диаметър 1,20 м и височина над 20 метра.До към 17 век Голямата Меденица е била обрасла със столетни липови дървета, в чиито хралупи са намирали добри условия за живот рояци пчелни семейства. В последствие нашествениците турци са унищожили тези липи, но наименованието Меденица е останало и до днес.
От тук идва и наименованието на селото-Медово, бившето Банджиларе. (Турската дума „бал”преведена на български означава „мед”). Медово носи името си от самородно развитото пчеларство през вековете.
Местността Меденица има типично южнославянско наименование, което говори, че през Средновековието селището е било населено от славяни.Старите хора разказват предания, че в тази местност е съществувало оброчище, където е ставало черкуване с мед, добит от пчелните рояци.
По-на север малка седловина разделя Голямата Меденица от хълма Малката Меденица, а на изток във вид на верига са разположени хълмовете: Сталева могила, Дългата могила, Габрака и Кухча. Тези хълмове са покрити с меше и габър.Зад тях се открива Къшлата могила,Каменната сватба, Kалето, Голямата могила (т.н.Чона кале). На запад от селото е започвала Горната кория, хълмът Моточиската могила, Пенчова корийка, Кряковска корийка, покрити с дъб. Те съществуват и до днес.
На югоизток извисява връх Чобан тепе.
Ливадите са естествени: Биково кладенче, Горно Банджиларе, Попстоиловия кладенец, Камен дол, Стрелчева чешма, Балийски, Четърлъка. Косенето им се извършвало два пъти през годината. Населението е засявало и люцерна. Понеже фуражът е бил недостатъчен за изхранването на голям брой добитък, рядко е имало стопанства с повече от четири вола или крави.
Горите са предимно широколистни :дъб, бук, габър, дрян и липа. Местности с естествени гори са: Шиклиците, Автепе, Тресков кладенец, Алана, Габрака, Кухча, Гайтанковска, Кряковска и Пенчова кория. Поотделно всяка една от тези гори не е била по-голяма от 7-8дк.
.
. С изключение на жилищата на десния сенчест бряг Дола, останалите имат югозападно изложение и се огряват през цялата година от слънцето. Най- напред започват да се построяват жилища в северния край на селото, където днес са къщите на Брягови, а по- късно то започва да расте на югоизток между реката и Дола. Дворовете намаляват размерите си, поради непрекъснатото деление на домакинствата. Големината им е около 0,5 до 1-2 дк. В централната част те са заградени със зидове от кирпич, граден с кал, покрити с керемиди, а по краищата- плетища с тръни. Старите къщи са строени далеч от улицата, в средата на двора, а новите- край улицата, с южно и югозападно изложение. Старият тип къщи са едноетажни с две стаи( къща и одая), хамбар, сайвана- одър.Стаите са на метър, метър и половина от земята.
Били са развити някои занаяти като шивачество, обущарство, бакалия, мелничарство, петмезачийство. Главният поминък на населението е земеделието и скотовъдството. По- плодородни са били местностите: Новините, Стойновския кладенец, Дългъна, Къшлата, Сталева могила. По-неплодородни са:(Х)Лъзгав камък, Саите, Димов кладенец, Моточийската могила, Батоя, Бикчийницата, Кухча, Тахталий, Паивите, Кайряка.
При земеделието е била въведена двуполната система, а най-недоходните земи са били оставяни за угар. Сеитбообращението е било следното: пшеница, ечемик, царевица, овес, угар.Оранта е извършвана с дървено рало, а по-късно се въвежда плугът, теглен от волове, крави, биволи, коне.
Тук лятото е горещо и сухо-сезон, през който стопаните жънат, косят.
Населението открай време е считало за начало на есента Чирпанския панаир (от 10 до 20 септември), а края и - към 21 ноември- Архангеловден. На този ден се е състоял и селският събор. През този период се извършва гроздобера, брането на царевица , сеченето на дърва. Тук зимата започва с резки промени, подобни на тези в планината. Най- студени са месеците декември и януари.Старите хора често споменават за Никулденските студове. За най- висока точка на зимата се счита Атанасовден. Според народното поверие за характера на предстоящата зима се съдело по следните белези: ако се забележи, че срещу Димитровден овцете лежат допрени една до друга- зимата ще е студена; ако далакът на закланите прасета е дълъг, зимата ще е дълга и др.
В миналото фолклорният празничен календар се спазвал от населението и се празнувало с изпълнението на редица обичаи.На 1 януари-Василевден-се правила във всяко домакинство баница с късмети от дрянови клонки. Тавата се завъртала на паралията и всеки си вземал по едно парче от баницата. На 19 януари следвал празника Водици, когато цялото село излизало до реката, църковният свещенослужител свети вода, ръси с нея хората за здраве и хвърля кръста във водата.Спущат се мъже във водата и който го улови, през деня ходи по къщите и проси с него.
На 20 януари следва празника Ивановден. На този ден се къпят именниците и след този празник започват сватбите. На 14 февруари населението празнува Трифоновден. На този ден мъжете ходят на лозята, подрязват ги, изсипват вино върху лозята и благослават .После започва почерпката-най-напред на лозята, а после в селото. На 24 февруари празнуват Власовден. На този празник цялата жива стока се изкарва накрая на селото и там я благословят, за да не бъде изядена от вълци, да не ловят болести и се пожелава тя да стане двойно повече. Има обичай на 1 март на ръцете да се слагат мартеници от бял и червен конец. Те се носят девет дни и после се слагат под камък. Там стоят да идването на лястовичките.
Щом видят първата лястовичка, камъкът се вдига, а ако отдолу има мравки, то в този дом ще се въдят овцете. През март са Заговезните. През това време ходят три дни преправени жители из селото-играят и пеят, веселят се, просят кой каквото им даде.След като заговеят, хората постят. През пости те не се карат, не се бият, не се лъжат, не се сгодяват, не правят сватби, не крадат.
На 1 април се лъже. През този месец е Благовещение. На 24 през нощта иманярите търсят съкровища.Те се изкачват на висока могила и оглеждат околността. Ако видят, че някъде свети огън, значи там има и пари. Щом пропея първи петли, от всяка къща излизат мъже, носят тенекии, по които чукат и викат:”Бягайте змии и гущери”. През април е Лазаровден. На този ден девойките от 10 до 15 години се пременуват, събират се на групи и ходят с песни във всяка къща. Пеят песни на дете, на мома, на булка, на мъж. Дават им подаръци, които взема девойката, избрана за водачка на групата. После берат цветя, ходят на реката, нареждат се на моста и пускат цветята във водата, като следят чие цвете е най- напред и предричат, че тази девойка ще има най-добър късмет. На Връбница се кършат клони от върбите и с тях се кичат вратите на домовете. На 6 май- Гергьовден- се главяват селските свинари, говедари, кравари, козари , биволари.Събират се селските чорбаджии, насядат и изслушват кой бедняк ще се съгласи да стане пастир за най-малко храна и него главяват. На този ден се задояват и овцете, коли се агне. Цялото село с печени агнета излизат на местността Кайряка и там се яде, пие, борят се борци, играят се хора. За пръв път започва да се дои и мляко, за да не пресъхват овцете през цялото лято. Добитъкът се изкарва на паша, хората се теглят на кантар и се люлеят на люлки, завързани на дърветата.
На 24 май е празникът на училището.Учебните занятия приключват .Провежда се т.н.” Утро”, на което децата рецитират пред родителите си стихотворения, пеят песни, раздават се ученическите свидетелства.
През месец юни е празникът Еньовден. Жените ходят за билки, вият ги на китки, вързват ги на оградите и чакат до сутринта да видят на коя жена китката е увехнала и казват, че тя първа ще почине.
На Петровден не се жъне.
На 28 август- Богородица-цялото население излиза в лозята и там откриват първото бране и ядене на грозде.
На 1 ноември-Димитровден-старите пастири получават възнагражденията си и се цанят нови.
На 21 ноември- Архангеловден-е съборът в с. Медово.
От 25 декември започва Коледа, на 26 декември се гостува на Христовци, на 27 декември е Стефановден, на 30- Антоновден, на 31 декември е „Атанас гелди, зима гетти” (Атанасовден).
Интересни са обичаите около сватбата: когато момъкът и момата се харесат, момъкът изпраща по свои роднини ”нишан „ на момата. Ако момата и родителите приемат нишана, момъкът изпраща своя леля, чина, сестра да отидат у момата и да получат устно съгласие, т.е момата „да даде дума”. Следващата стъпка е един от родителите на момчето да отиде у момата и се доуточняват подробностите за Малкия и за Големия годеж.
На Малкия годеж се ходи с бъклица. Родителите и момъкът носят вино и ракия. И двете страни сядат на ядене и пиене- „запив”. На трапезата се уговарят кога ще бъде Големият годеж(Малката сватба).Той става с музика, коли се овца. Прави се курбан. Канят се роднини и се дарува булката. Играят се хора и ръченици. Родителите от двете страни се уговарят кога да бъде сватбата. За времето от Големия годеж до сватбата годеницата носи на главата си венче от бяла изкуствена китка, за да не я закачат ергените. От годежа до сватбата родителите шият, тъкат и купуват дарове.
Обикновено сватбите стават след Ивановден. ”Калеската „ от страна на сгоденика и на сгоденицата става в четвъртък. В петък се главяват музикантите. Събират се съдове. Пече се много хляб. Коли се вол, коза, овца. В събота у сгоденика идва музика, започва сватбата. Идва бръснарят и бръсне сгоденика-това е „Бръснела”. Младежи и девойки играят хора около бръснаря и сгоденика. Играта продължава до първи петли. От къщата им хвърлят пуканки царевица, орехи, цигари.
У момичето пък се събират нейни дружки и правят „Засевки”. Те месят меденика, опичат го, слагат го в средата на стаята, хващат се на хоро и играят.
На сутринта сгоденикът с роднините си и сватбарите с музика отиват у момата. Тя го чака пременена, забулена с було и заобиколена от роднините си. Когато сватбарите влязат в двора, започват викове и гърмежи. Момъкът отива при годеницата си. Някои му правят шега- показват сестра и. Момъкът отвръща:” Не е тя!”. Показват друга мома. Той пак вика:”Не е тя!”. Показват му сгоденицата. ”Тя е !” И отива при нея. Тя тръгва с него. От двете им страни вървят-до сгоденика-девера, а до годеницата- зълвата. От къщата на момата до църквата свири музика, а момите и ергените играят ръченица. Зад тях вървят кумът, кумата, сватовете, роднините. В църквата става венчавката. След венчавката отиват у младоженеца. Пред вратата на къщата кумът спира младоженците и свекърът им обещава овце, кози, крави, ниви. Пред младоженците се простира платно, по което минава младата булка и влизат в къщи. Това минаване по платното се нарича „Промък”.
След като влезе в къщи, тя започва да сее брашно, а около нея пеят песен. След това дават на булката корито за пране, дърва за огън, игла и конец. След тоя обред булката излиза навън. Изнасят даровете и тя започва даруването. Най- напред дарува с риза свекъра и свекървата си. След това се нареждат близки и далечни роднини, които тя дарява и те нея даруват. По тоя начин булката събира дрехи и съдове. След това започват хората. Надвечер се канят с музика родителите на булката на вечеря, като на самата вечеря остават и близките на младоженеца. Те ядат, пият и играят.
След полунощ младите остават сами в стаята, застлана с козяка и чергата на булката. След няколко часа кумът почуква на вратата им. Булката му подава ризата и кумът я показва на гостите, за да видят, че има петна от кръв, които показват, че булката ката мома е честна. Ако по ризата няма кръв, младоженикът съобщава, че булката е излязла нечестна и още тогава я връщат на родителите и. Ако е честна, започват хора, песни, веселия, които продължават до сутринта. Сутринта се пие „сладка ракия”.
Булката носи булото си от неделя до четвъртък. В четвъртък идват у булката сестрите на младоженика, деверът, зълвата, кумът, побащима, и я отбулват. Обличат я в нейните си дрехи и я водят до кладенеца, до зимника, до свинарника и и казват къде какво да прави. Булката черпи с ракия, когото да срещне, а хората и дават пари, като тя им целува ръка. След десетина дни родителите и я канят на гости. Това се нарича „повратки.
След това започва обикновеното ежедневие на младото семейство. Булката започва да казва на свекъра си „тате”, а на свекървата- „мамо”, на братята на мъжа и(ако са по-големи)-„бате”, ако са по-малки-„драгинко”. На зълвите, ако са по-големи, булката казва „како”, ако са по- малки-„калино”. Според този сватбен обичай булката трябва да работи, да почита новото си семейство и да мълчи.
Първата рожба, ако е момче, се кръщава на името на свекъра, ако е момиче- на свекървата. За името свекърът дава нива, крава, овца, коза, внася му пари в банката.(По спомените на 84-годишната Гана Колева Минева от с. Медово)

По своята носия медовци спадат към чернодрешковците. Жените носят черен вълнен сукман, който сами са си кроили и шили. Сукманът е бил тесен и дълъг, отворен отпред, ” с пазувица”, без ръкави. Около пазвата и мишниците са украсявали с черен, син или червен гайтан, до който са нашивали ситни пулчета или сърмени жици. Под полата на сукмана са пришивали бяла платнена ивица, която опирала до земята. Жените са обували шарени вълнени чорапи и цървули. Те са препасвали кръста си с колани, нашарени със сърма, пулчета и мъниста. Отпред се закопчавали с чепрази.Зимно време са обличали дълги дрехи с ръкави, наричани забун. Сукманът се е носил до Освобождението на България от турска власт.
Гащите на мъжете са широки и също като на жените са направени от естествена черна вълна, тъкани диметно, а после валяни. Тях ги е шиел шивач-терзия. Мъжете са обували цървули на краката си и са навивали бели навуща, препасани с черни върви, наречени „кадънки”. Гащите им били обшити по ръбовете с гайтан. На кръста си мъжете са носили дълъг пояс, накрая с бели кенари и с ресни. Те са носили тъкана риза, нашарена с перца. Върху нея са обличали елек, отпред с триъгълни капаци, по които висят пискюли, синджирчета, часовник. Върху елека се носи долмата, изработена също както елека от шаек( аба). На главата си носели агнешки шапки с ниски страни. (По спомените на 95 годишния Кольо Георгиев от с. Медово)

Античност

Откритите експонати от сгради и крепости в землището на с. Медово не са изследвани, но по тях може да се направи извода, че в този район някога е имало 4-5 селища.
Околностите на селото са били обитавани от древните траки. Открити са находки от античността и Средновековието. На Меденица са намерени антични оброчни плочки с образа на тракийския конник Херос . Из местността Кайряците и до днес съществуват тракийски надгробни могили. Тракийски надгробни паметници са и Табанската могила, Рошавата могила и др. Предполага се, че всяка тракийска могила е била център на някой род. Към 5-6 век се настаняват тук и славяните: в землището на Медово е живяло племето РУПЦ.
През времето на Асеневци (Второто българско царство) землището е принадлежало на рода Радомировци.
През турско време тези земи стават спахалъци на Осман бей, който после ги разделя между своите синове. Първият овладява землището край с.Болярино-Бейкьол, вторият син Ибрахим – днешното Братя Даскалови- Бурнусус, третият-Малко Дряново-Хаджиоларе, а четвъртият син получил Коджабеглий.
На 3 км на северозапад, по посока местността Радомира и Старите лозя, са открити много строителни материали:кюпове(?). В местността Стрелчева чешма е намерена мрамарна плоча-30 на 40 см с релеф на жена с два жертвеника до краката и. Тя е вероятно изображение на гръцка богиня, понеже на долния край надписът е на гръцки език.Легендата предава, че на това място е имало голямо римско селище-Радомир.
По време на оран се откриват стари монети- древногръцки драхмеи, монети от времето на Филип и Александър Македонски, римски монети, средновековни византийски корубести монети „Костадинки” и др. медни и сребърни монети.
Друго селище е имало на 4-5 км северно от селото в местността Керечли бунар, където са намерени медни и сребърни пари от римско време.
Следи от селище има и в местността Гаев ръд, където са намерени златни монети”Костадинки”.
Голямо е било селището в Тахталий, на 2 км североизточно от селото. Следи от селище има около Дългата могила край Новомахленската река.
На 5-6 км от селото се намира Калето- висок хълм(около200-300м ) със стара , разрушена вече крепост, основите на която още личат. Вътрешната (?)стена е дебела 70-80 см и образува окръжност с диаметър 60м . В североизточната и част личат основите на 5 вътрешни сгради, където са останали следи от керемиди. Зад вътрешната (?)стена личи и друга вътрешна сграда с две врати от изток и запад.Стените на крепостта са градени с недялани камъни, споени с хоросан. Предполага се, че тази крепост е строена още през времето на Второто българско царство. Възможно е Калето да е и от римско време, изградено за борба срещу траките, които са нападали земите на римляните.
Недалеч е природният феномен „Вкаменената сватба”.

Възникване на селото

За първи път името на с.Медово (Банджиларе) се споменава в един официален документ, т. н.” Регистър на джелепкешаните от 1572 г „ . (Това е турски извор за българска история). Той представлява списък на едри овцевъди, задължени да дават ежегодно чрез джелепите известен брой овце за изхранване на султанския двор, войската и големите градове. В него се споменават 7 овцевъди от Медово и то все с турски имена. От всички се искат по 25-30 овце годишно. (Данните са издирени от Н. Гарвалов-проучвател на документи, писани на турски език)
Отначало селото се намирало в местността Юртицата (на километър, километър и половина от днешното село), в подножието на могилата Голямата Меденица. Населението му се състояло от българи и турци. Но поради бедната полупланинска земя и разбойническите нападения на турците, българите започнали да напускат селото и да се заселват около чифлика на Осман бей, където е днешното село. Беят е бил военен феодал от рода Османаговци. Неговите наследници са: Садък, основател на Садъклий (днешното с.Верен), Сакар-основател на Сакарлий (Марково), Махмуд от Махмудларе(Славянин) и т.н.
Жилищните постройки на Осман бей са били в днешните дворове на Брягови.Те са съществували до Овобождението на България. Водоснабдяването се е извършвало от Рупския кладенец. Жителите на селото и до днес откриват по водоснабдителния канал печени пръстени кюнци. Спахалъкът на бея е бил изпълнен със саи ,ъгли, мандри, къшли и харем, а Гърдевската воденица е била в миналото воденица на бея. Едрият му добитък е зимувал и пладнял в Бряговото дере. За изгазване на калта над това дере е била построена дървена скеля , а и до ден днешен това място се нарича
Скелята. Къшлата е била някъде към местността Игреците. Пладнището и мандрата са били нагоре по течението на реката, където се намират днешните Долна и Горна мандра. Повечето му ниви са били към Старите лозя, а ливадите и пасбищата- по Тахталийското дере, Попстоиловия кладенец, Биковите чиири. През1831 година цялото семейство на Осман бей измира, а със спахалъка му се разпореждат неговите наследници.
След като българското население напуска селото в местността Юртищата, то и турците от това село се изселват в в обратна посока- на около 4 км на север, където образуват с.Горно Банджиларе, за разлика от българското село около чифлика на бея, което носело само името Банджиларе. Двете села образуват една община, с общо землище, гори и пасища. Най-ранните писмени данни за българското село Банджиларе са от 6 октомври 1882г. , когато във в.”Народний глас”-Пловдив е поместено описанието на селото от Иван Терзиев : ” Селото се намира на 2 часа път на изток от Брезово(Абрашларе), разположено между две долини на две реки. Реките разделят селото на махали.Селото има 190 къщи с население около 1000 души –православни българи.”
От стари хора се знае, че е имало няколко изселвания. През 1828г. има изселени семейства в Бесарабия. Друго голямо изселване е станало през времето на кърджалийските нашествия между 1785 и 1810 г. Тогава доста семейства са избягали в Мала Азия около градовете Бандърма и Гьонен ( на южния бряг на Мраморно море). Една част от тях се потурчват и погърчват. Други са се завърнали в България след Освобождението и са се заселили в Шуменско и Търговишко. Но най-голяма част се завръщат в България след Балканската война (към 1914г.) и се заселват в различни места, но главно в Иваиловградско. Сега там, в селата Лъджа и Свирачи, има хора, които по предание помнят чирпанския си произход. Има и такива, които знаят, че прадедите им са от Медово. След Освобождението изселвания има и в Бургаско (данни на Н. Гарвалов).
В Медово турците са извършвали и покушения на моми, които биват потурчени. В харема на Осман бей е насила потурчена мома от рода на Войнски и втора мома насила е омъжена в с. Горно Ново село (някогашното Горно Инишерлий). От предание научаваме, че малък отряд от кърджалии се е промъкнал край реката, достигнал до Гърдевската воденица, но бил подгонен от въоръжените турци на Осман бей.Около 1800г. отново кърджалиите минали през землището на селото и са стигнали до Автепе, където са изгорили жив селянин, а другите селяни пратили за храна и дрехи в селото.

Родове

Предполага се, че един от най-старите родове в Медово е Войнския род, свързан със задълженията на част от българското население да служи в обоза на султанските войски. В този род едно от типичните имена е името Дедьо- водач на групите в служба на султана. От този род по- късно произлиза и родът на Сребчеви и Костастайкови.
Друг стар род в Медово са Брягови. Неда от този род се омъжила за миселимеца Бельо. Този Бельо е първия човек в селото, който е ходил с калеври (обуща).
През 1831 г, след като чумата довършила рода на Осман бей, Неда и Бельо купуват голяма част от имотите на бея.Наследници на Неда и Бельо са братята Бано, Бельо и Петър Брягови, както и двете им сестри.
Друг род са Кукови, като най- старото име, което се помни е Георги Куков със синове Въльо, Иван и Таньо.
От с.Ичме, Елховско, се заселват в Медово родовете:Тиневи, Игнативанови, Пипеви, Бикови, Фурликови, Райнеминеви, Бозукови и др.
Откъм Стара планина са придошли родовете :Къневи, Булгуреви, Сайдови, Апеви, Гъгневи, Пашкулеви, които се изселват по-късно в Православ и в Долно Ново село.
От западните предели на страната идват златотърсачите Георги, Нешо и Станчо, станали родоначалници на родовете Бубалски, Нешевци, Филипови. Кольо, един от синовете на Георги, е прадядо на Авуски, Генеиванови и Мишекойрукови. Другият му син –Филип-става родоначалник на фамилиите Филиппетрови, Филипминеви и Филипстайкови. Третият му син –Руси-дава началото на фамилиите Русевиванови, Русевгеореви и Фъртови.
Във връзка с пристройката ? идват от южната граница братята Димитър, Андрея и Енчо, които дават основите на рода Керемедчийски.Сродни на този род са :Гърдеминчеви, Тошкови, Хъркови, Калиманови, Каравелови, Горниандрееви и Дандови.
От рода Пипеви са и Чернипеневи.
Откъм Карловско се заселват в Медово родовете: Рачеви, Лалеви, Вирски, Пунчеви, Терзиите и Дрангови.
От рода на Рачеви са фамилиите:Кабакови, Апеви, Аралови, Бобчеви, Кабаивански.
От своя страна фамилията на Кабаивански се подразделя на Фъртунови, Михови и Патронските. Към тези родове спада и родът на Пиперьови.
Родът на Терзиите е преселен от Сопот.
Родът на Мукелови е дошъл от с.Енина, Казанлъшко.
Сугоровите са дошли от с. Винарово, Чирпанско.
Душеви и Георги Кундурджията са от Чирпан.
Толумови са от с. Върбен, Пловдивско.
Стрелчеви- от Стрелча .
От подбалканските селища са Стефови, Читалийски и Сенкови.
Родът на Пейчинските е придошъл откъм р. Марица.
Чукалови , Карапачовите и Таратинкови са придошли откъм Родопите.
Джунгови ,Филчеви са дошли откъм пловдивските села.
Карауланите са от рода на Чакърите.
Севриите са дошли откъм Смолян.
От тази фамилия са и Бърнелите.
Драганските и Радковските са също българи по произход, дошли в Медово от Западна Европа.
Родът на Кряковските е дошъл от Добруджа. От този род са също и Попминчеви и Тараторови.
Пуналските са също славяни по произход, дошли от Анадола.
Урумовите са дошли откъм Гърция.
Аламанските са от Златишко.
Караибишеви са българи по произход, дошли с руските войски през1829г.
Пъйгановите са дошли откъм западните предели на страната.
По-известни от изчезналите родове са: Инелски, Пипеви, Балийски, Яговнедеви, Тиневи, Бозукови, Пашкулеви, Капитанчеви и др.(по проучванията на учителя пенсионер Антон Биков от с. Медово)





Медово през Възраждането

През тази епоха селото е било център на просветителска и революционна дейност. Тази народополезна дейност е неразривно свързана и с дейността на Георги Епитов Инелски, родоначалник на Стрелчевия род. В началото на 19 в. той идва от с. Стрелча в Медово и започва да се занимава с търговия, но не изпълнявал разпорежданията на Осман бей. Между него и бея започва конфликт и беят решава да премахне Георги. За да се предпази, през 1910г. Г. Инелски заминава за Бесарабия. Там престоява 4 г., след което се завръща в поробената си родина и се отправя към рилския манастир. Там работи под псевдонима Паисий Рилски. Като таксидиот на манастира, той обикаля из турската империя да събира помощи. След смъртта на Осман бей през 1826г., Паисий Рилски (Г. Инелски) се завръща в Медово като свещеник и учител.Георги Николаевич Епитов (Инелски) е първият учител в селото. С неговото идване с.медово става център, става седалище за кръщаване, венчаване и опяване на смъртните. Но най- голямата му заслуга е , че открива килийно училище в село Медово.
Бащината му къща се намирала там, където сега е дворът на Хр. Стрелчев. Тук той построява голяма стая, в която черкува и учи децата от селото на четмо и писмо.Учителствал е няколко години, но докога -не е известно. В „Летописната книга на училището”, водена тогава от учителят Миньо Попантов пише следното: ” Според сведенията на старите хора първата килия в селото ни е открита от Паисий.” Бащата на Миньо Попантов- свещеникът Антон Илиев, пише следното : ” Отец Паисий е родом от с.Банджиларе, от семейството на Инелските, чист православен българин. В буйната си младост ходил в Русия и оттам пренесъл той кръст седефлията, ходел в Рилския манастир, постригал се в монашески чин и се завърнал пак в родното си село Банджиларе, където отворил училище в 1810г.”
В” Рилската преправка на История славянобългарска” Боньо Ст. Ангелов допълня биографията на нашия герой със следните сведения : ” Преди да замине за Русия, той е бил бакалин в дюкяна на Таньо Терзията.Буден и буен българин, Паисий е бил преследван от беговете в с.Марково и бил принуден да избяга за спасение на живота си в Русия, а след това в Рилския манастир изучава черковнославянски език и овладява гръцкия език.”
По-нататък Боньо Ангелов продължава : ” Паисий Рилски е познат с още един ръкопис от 1917 г., който се намира в Окръжния музей в гр. Ст. Загора.Този ръкопис има 62 пагинирани листа , освен тях в началото има още 3 листа, а в края- още един лист. Книгата е хубаво подвързана с орнаментирана кожа.
Годината 1825, когато пише” Рилската преправка”, е последната вест за Паисий Рилски. Не знаем и дали той е написал други, освен посочените две книги. Може би заминава за Хасково с Рилския монах Агапий, където разгръщат широка просветна дейност.
„Рилската преправка „(написана от медовеца Паисий Рилски-Г.Инелски) е компилативно съчинение. В сравнение с „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски, Преправката съдържа нови глави. Главната цел и на двете съчинения е да покажат славното минало на българския народ, разкрито чрез важни събития, дело но народа и на видни негови водачи. Всичко това укрепва българското самосъзнание и волята за свобода в условията на робството. За разлика от Паисий Хилендарски, Рилският монах не само съобщава, че е от” епархия Филипоградска”, но посочва и своето родно село- „родом болгарин от село Балджиларе”и споменава родителите си: „ сит Николаевич и Елисаветин”.
Читалище „Братство”, с устава на сопотското читалище и под същото име, основават през1837г. Сребрьо Пенев Стойновски и неговия ученик Иван Андонов. Включват се в дейността на читалището и свещеникът Йоаникий, както и поп Антон от Медово. В читалището се получават централи вестници и списания.

Нов тласък на просветното дело дава Йоникий от Сопот, който идва в селото през 1849 г. След 20 г. той полага основите на старото училище. Разкритото частно училище при Паисий Рилски се превръща в обществено при Йоникий, издържано и ръководено от общината. Децата се възпитават в критичност, разсъдливост и в съпротива срещу поробителя. Учителите са извършвали начално ограмотяване в четене и писане, което трае 3-4 години , като в последните две години учениците са усвоявали и елементарно смятане. Учениците били учени и на благонравие. Четенето се извършва от буквар, който е типографен. В началото му е имало изобразен кръст, а под него са били написани думите: ”Кръст, о Божи, помагай!” След азбуката имало думи за четене и на славянски език молитвите „Слава, тебе, боже”, „ Отче, наш” и благонравни изречения.
В това училище се учат поп Минчо, поп Димо( ученици на Паисий), Дончо Пунчев, Кольо Георгиев, Ив. Пуналски, Тодор Палето.Неговите най- добри ученици са :Сребрьо Стойновски, ЗахариЯгов, Въльо Стефов, Никола Анастасов, Георги Минчев( чичо на Георги Ив. Минчев- съратник на Вапцаров и един от шестимата разстреляни с него), Неделчо Палето, Иван Терзиев и др.
Продължители на просветното дело в с. Медово са: поп Димо, поп Спас от Хамзаларе. Поп Спас е първият общински учител и първият, който заменя килийното обучение с взаимноучителната метода. Общината му заплаща 500-600 гроша на година. При обучението учениците са сядали на земята, учили са по 5-6 месеца през годината. През зимата учели цял ден, а през лятото- до обед. След това отивали край реката за 2-3 часа, а след завръщането си са четели и пеели черковни текстове. На раздяла всеки ученик ( сред тях са Антон Илиев Миньо Филипов) бил длъжен ” да се сбогува „ с учителя си, а след това да поздравява всеки срещнат възрастен човек.

КОГАТО ПРЕЗ 1843 ГОД.ЗАПОЧВА СТРОЕЖЪТ НА ЦЪРКВАТА, къщата, в която се помещавало училището и параклиса, били съборени. Училището е преместено в къщата на Кольо Сургуча.Тук то е просъществувало само една година, след което е преместено в къщата на Кукуза Стойо, на мястото, където е къщата на Кольо Андреев.
След поп Спас, учител става Мильо Петров от с. Чоба. Той бил буден, ползвал се с обич и авторитет сред учениците и населението. Събирал и учил децата в къщата на Геньо Пенев Чернев, а по- късно в къщата на Крум Колев.
Друг известен учител е Спилко от Бурнусус(Бр.Даскалови). Той завършил в Калофер при Ботьо Петков. Негов ученик е бил Стоил Попов, а Антон Илиев е вземал уроци по аритметика при него.(?) Този учител е обучавал учениците поединично. Заплатата му е била 800 гроша годишно и по шиник жито от всеки ученик.
Към 1885 г.учител става Тодор Неделчев Палето, родом от с. Медово. Заниманията при него са протичали в черковната килия. Стаята се отоплявала с камина. Дървата са донасяли учениците, които са почиствали и училището. Този учител е имал към 60-70 ученика- все момчета. При него са учили Кольо Мандов от Верен, Вълко Желев и Дим. Колев от Марково, Тотьо Манджуков от с. Чехларе, К. Петрос от Радомир(?), Миньо Караминчев от Брезово .
Това е учителят и на Сребрьо Пенев Стойновски от с .Медово (по- късно приятел и съратник на Левски). Учителят Тодор Палето е бил добър аритметик, граматик и псалтир. При него са идвали и възрастни хора да усъвършенстват знанията си .Той едновременно е обучавал децата и подвързвал книги, какъвто занаят имал.Учениците му пишели на каменни плочи с калем.
От 1861 г.до 1866 г. става учител Антон Илиев, получил образованието си в Калофер.
След него е учител Кольо Пенев Джунгов, родом от с. Медово, който е ученик на Ант. Илиев.
От 1871 до 1878 г.в Медово учителстват Пенчо Димитров, Иван Андонов и Ник. Пенев.
Назначаването на учители се извършва от богатите селяни, като голямо внимание се обръща не сама на светското образование, но и на обстоятелството да пее хубаво в църквата и да бъде добър помощник на свещеника.
Участие в революционните борби

През есента на 1873 г. в Медово идва като учител Иван Андонов- известен като именит революционер. Предполага се, че първата организирана борба в селото ни е свързана с неговото идване.В подкрепа на това становище в „Спомените „ му четем:” Освен в градовете, ние започнахме да организираме комитети и в селата. Изпратихме брат ми, Тодор Андонов, да се установи в с.Банджиларе(1874г.), откъдето действаше в селата Рахманлий и Абрашларе(Брезово).” Следователно, организираният по- първата година (1873) революционен комитет в с. Медово, през следващата 1874г. става център на организиране на комитети в района. А с идването си в Медово Ив.Андонов развива политическа и просветна дейност. Той е и инициатор за основаване на читалище „Саморазвитие” по устав и образец на читалище „Братство” в Сопот. За да обогати библиотеката, сам той подарява книги.
Името на поп Антон също е свързано с революционните и с черковните борби.Той стои начело на групата за свободна българска черква с екзархия. При неговото попуване се оформя черковното настоятелство и се основава читалището. При ПОСЕЩЕНИЕТО НА МАТЕЙ ПРЕОБРАЖЕНСКИ , той организира събрание, където за пръв път се заговорва за революционни комитети. Поп Антон заклева членовете на революционния комитет през април 1873г. в старото училище и е пръв секретар-касиер на комитета. Поп Антон е изповедник на осъдения революционер Шопов от с. Елхово , Старозагорско, след разгрома на Старозагорското въстание през 1875г. и му вдъхва вяра в близката победа над турците. Поп Антон е близък съратник на революционера Никола Анастасов.Умира на 76 г. в с. Медово през 1906г.
Никола Анастасов ( Дядо Никола ) живее дълги години след Освобождението. Той е мълчалив, не обича да разказва за това, което е извършил на младини. Баща му се заселва в селото към 1845г.и отваря бакалница в дюкяна на Еньо Керемедчийски. По-късно той забогатява, купува място сред селото, прави голяма къща и помества в нея бакалницата си. Чорбаджи Атанас става влиятелна личност сред турците и защитник на населението. Той се оженва за Пена от Мавревия род, раждат му се двама сина- Янко и Никола. Никола се ражда през 1850г. Като малък той учи при Йоникий , при даскал Пенчо и при поп Антон, а през 1850г. постъпва в училището на град Калофер да учи при Ботьо Петков. Както тук, така и в Пловдив, където постъпва да учи при Йоаким Груев, у младия Никола се затвърдява убеждението, че само по пътя на борбата ще може да се извоюва народната свобода. След като се завръща в Медово, помага на баща си в търговията. През това време в селото ни се връща и Сребрьо П. Стойновски. Никола Анастасов започва дружба с него, свързва се с Георги Данчев- Зографина , със Стойо Филипов и с други революционери от Чирпан. Запознава се с Васил Левски. Предполага се , че Н. Анастасов участва в четата на Добри войвода и в обира на турския бей в село Алтъново (Опълченец).Взетите пари от турския богаташ са предадени на Левски и отнесени в Румъния за народополезни дела. Положително се знае, че при основаването на революционния комитет в Чирпан(1875), дядо Никола е присъствал. На това събрание се поставя въпроса за въоръжаването на съзаклятниците. ”В този момент- разказва Ив. Андонов-Никола Анастасов от с. Банджиларе внесе 4000 гроша в комитета, с които пари купихме оръжие, барут и боеприпаси за ония съзаклятници, които нямаха свои средства да се снабдят с оръжие”.
Старозагорското въстание избухва. Ник. Анастасов заминава за Чирпан. Влязъл в хана на Неделчо Пъдпъдъка и още не слязъл от коня, турците го обкръжават, залавят и откарват в Ст. Загора. Баща му успява да го премести в Пловдивския затвор, от който е освободен през декември1876 г. В този затвор той попада и поради факта, че е и член на революционния комитет в с. Медово, основан през една мартенска вечер на 1873г . от ВАСИЛ ЛЕВСКИ.
В този комитет участвали 12 души, между които са Сребрьо Стойновски, дядо Никола, поп Антон Илиев и др.
През времето на руско-турската война от 1877-78 г. по предания дядо Никола участвал като опълченец.. След войната той е пристав (началник на банката-според Г. Стрелчев)в гр. Брезово, а по- късно се завръща в Медово, купува ниви и две воденици над с.Марково и се занимава с търговия. Умира на 6 ноември 1836 г. Признателната общественост го погребва в черковния двор, а сабята му е дадена на съхранение в училището и по-късно изгубена.
През 2007 г. Сдружение ”За възраждане на с. Медово” направи първия от 50 г. водосвет в черковния двор, а мястото, където е погребан бележитият медовец ,бе открито и се подготвя поставянето на паметна плоча.

Участие на медовци в Априлското въстание от 1876г.

С това събитие е свързано името на Сребрьо Пенев Стойновски от рода на Ингелите
Той е син на Пеньо и Атанаса Стойновски, роден е през 1847г. Начално образование при Йоникий, учи през 1860 г. в Калофер, а после в класното училище при Йоаким Груев в Пловдив. После става главен учител в Чирпан, където се запознава с Левски и оттук започва неговата революционна дейност. Ето какво пише за него Ив.Андонов: ”През 1867г. дойде дойде в Чирпан за учител на долномахленското училище при църквата „Свети Архангел ” нов учител на име Сребрьо Стойновски. Аз се преместих да уча при него.Той беше родом от с.Банджеларе (Медово). Сребрьо беше един разпален младеж, който като ни предаваше българска история не изпускаше случай да ни спомене за тежкото робство, в което тънеше българския народ, като ни обнадеждаваше, че скоро ще настъпи времето, когато нашият народ сам ще строши тежките вериги на това робство и ще се освободи от него чрез въстание.Той учеше учениците да си правят дървени саби и пушки , организира и провежда военни упражнения, като прави предполагаем бой между българи и турци и забележителното е, че все побеждават българите”. След разбиването на Хаджидимитровата чета през 1868 г. ,той много пъти разказва на децата възхитителни подробности от подвизите на тези четници- как уловените участници героично се държат пред бесилките, като държат патриотични речи и заявявали на турците, че няма да умрат, а след 40 дни пак ще се сражават в Балкана и ще се бият отново за свободата на народа. За тази своя смелост Сребрьо Стойновски щеше да бъде убит една вечер до вратите на черквата „Св. Архангел, заварден от засада. Турският злодей Изет, главатар на цяла банда в Чирпан, ненадейно го напада и намушква до смърт. Васил Левски, личен другар и приятел на Стойновски, като научава за това, лично организира убийството на този злодей и премества Сребрьо Стойновски в Сопот. Той пристига там 2-3 месеца преди Левски да е образувал комитет в този град. Общината приема Сребрьо Пенев Стойновски за главен учител. По всяка вероятност това е станало със застъпничеството на Вазовия баща Минчо Вазов, един от либералните ръководители на общината. В Сопот Стойновски извършва трескава дейност по изграждането и укрепването на местния революционен комитет и на комитетите в околните села. Спомените на сопотските дейци, на Филип Симидов и на други дейци от Врачанския окръг изясняват, че Сребрьо е бил натоварен най-напред от Левски, а после от апостолите със строго конспиративни задачи в подготовката на Априлското въстание. По всичко личи, че в Сопот той е ръководителят на тайния канал за връзка между комитетите от Троянско, Стремско, Пловдимвско и Сливенско.Трябва да приемем за почти напълно сигурно, че именно този канал е осигурявал предвижването на В.Левски по време на обиколката му в този район на поробеното отечество .След 1872 г. Стойновски изгражда такъв таен канал във Врачански окръг за превеждане на хора и пренасяне на оръжие през Дунав. Естествено, за подобна дейност в Сопот не са могли да знаят дори и самите комитетски ръководители,поради това престоят му около 3 години в градеца се съпровожда с известна тайнственост.От лятото на 1869 г. в Сопот той се занимава с неопределена работа. Има указания, че е работил кратко време като служител в мъжкия манастир, като писар в търговската кантора на някои от по-големите сопотски търговци, а се предполага, че е откривал и фотографско ателие. Така или иначе истинската му и напрегната работа по изграждане на революционната мрежа в Стремско остава дълбоко законспирирана. Работата му в училище е служела да прикрива главното.Тия факти стават известни на мнозина в Сопот, включително и на самия Иван Вазов, значително по-късно, едва след Освобождението.
След залавянето на В.Левски в живота на Сребрьо Стойновски започва нов, важен и напрегнат период.Той се премества в Северозападна България. Тук установява тесни връзки и работи съвместно с дейци като Стоян Заимов, Филип Симидов, Спас Соколов и това дава основание на историка Димитър Страшимиров да го нарече :”един от влиятелните дейци на този край”. Посрещат откъм Дунава, направляват хора, приемат и разпределят средства и всякакви материали.Самите те, тайни куриери, организатори, агитатори …непрекъснато кръстосват използвайки други професии за прикритие на истинската си дейност. Понеже откъм Оряхово и през близките крайдунавски села се извършва пренос и превоз на хора и материали към почти всички останали краища на страната, значението на куриерската и на организаторската работа на Стойновски и на неговите другари придобива не само местно, но и национално значение.
От историята на гр. Оряхово, написана от Никола Коцев, научаваме, че през септември 1875 г.главният ръководител на врачански окръг Стоян Заимов идва от Букурещ в Оряхово и влиза във връзка с даскалите Сребрьо Стойновски и Тома Младенов. Иваница Данчев(виден помощник на Стоян Заимов) и Стойновски(?) организира събирането на пари за закупуване на оръжие и много пъти е участвал в пренасянето му от Румъния за Враца, а на няколко пъти Стойновски сам е давал значителни суми за доставяне на оръжие и патрони. При една от обиколките си в Оряхово Иваница Данчев направир промени в местния революционен комитет, като за главен ръководител поставил Сребрьо Стойновски , което за кратко време привлякло и сплотило в комитета около 70 младежи –съзаклятници. Младежта, сплотена около своя учител – революционер Стойновски, който оказвал голямо влияние сред нея, била с повдигнат национален дух, събирала се скритом на забави, пеейки революционни песни. За тези волности се е случвало да ги арестуват и да създават главоболия на Пеко чорбаджи , за да ги освобождава, тъй като той бил аза(член) в мезлича (общинския съвет) и думата му се слушала. Тайни събрания са ставали и при Сребрьо Стойновски в учителската стая на училище”Кирил и Методий” и другаде.
Главната задача на Оряховската революционна организация- душата на която били Сребрьо Стойновски, Андрей Лулчев и Цеко Вълчев-била да се подготви и въоръжи една чета, която да вземе дейно участие в Априлското въстание.От преминалите през Оряхово революционни деятели се знаело, че една чета ще премине от Румъния в България. Затова и ръководителите на комитета се замисляли за оръжие. В своя план те набелязали един турски склад на оръжие, намиращ се в една от джамиите. При даден сигнал, когато премине четата от Влашко щели да се нахвърлят върху този склад и да вземат оръжие.Частно всеки от съзаклятниците имал грижа да се снабди с оръжие през Бекет, а някои вече са се снабдили, когато ходили по търговия в Браила, Букурещ и другаде.Подготвяли се и фишеци за кабзелийски пушки, които пълнели с барут.От Бекет били прехвърлени две партиди оръжие, като едната е била стоварена пред римската баня и препратена за Враца , а друга партида, скрита в една бъчва за вино с двойно дъно, е била предназначена за Галацкия революционен комитет.
Но през време на този подготвителен период, една фатална заповед за арестуването на главния организатор на революционния комитет в Оряхово, паралезирала дейността му. Заподозрян във връзка с комитета в Оряхово, турските власти арестували учителя Сребрьо Стойновски. Узнали за това, другарите му се събрали, и всички под строй отишли пред конака да протестират за това арестуване. Когато съзрели учителя си зад решетките на турския затвор, дето той бил между разни убийци и, те показали обичта си към него, викайки : ”Да живее даскал Сребрьо”. Изненадани, каймакаминът и кадията отишли при учениците и ги уверили, че ще освободят учителя им. Обаче учениците не се отделили от там, докато не го освободили. Тогава те с песни и под строй се върнали в училището. На другата сутрин Сребрьо не осъмнал в града. През нощта той се прехвърлил с лодка на отвъдния бряг на Дунава с лодка и напразни били усилията на турците да го намерят.
Дейността на тамошните комитети придобива особено значение, когато на Козлодуйския бряг слиза стария приятел на Стойновски-поетът-революционер Хр.Ботев.



През 2007г. по закона за ЗЮЛНЦ бе регистрирано гражданско сдружение”За възраждане на с.Медово”, което търси приятели, за да осъществи мечтите на медовци: да бъде написана до край и издадена „История на с. Медово”, да възстановим църквата-паметник на културата, да направим екопътека до „Вкаменената сватба” и до „ Калето” , както и още родолюбиви дела.
Защото споделяме мисълта на Лао Дзи: ” Вместо да проклинаш мрака, запали поне една свещ.”

6 коментара:

  1. Здравейте, тъй като не видях е-майл за връзка, пиша тук в коментари. В текста става въпрос за трима златотърсачи от Западните предели, единят се казвал Георги, който имал трима сина, единият от които бил Филип. От друг източник знам, че този Филип освен тримата сина имал и една дъщеря Съба, която се оженила във Верен за Желю Ъков и е моя пра-пра-пра баба. Можете ли да ме свържете евентуално с някой, запозанат с повече детайли за този род? Можете да ми пишете на: ivanov78@gmx.de, Поздрави, Мариян Ив.

    ОтговорИзтриване
  2. Престанете да злоупотребявате с името на селото! Селото се Е казвало МЕДОВО още преди падането под турско робство!Турците само превеждат името МЕДИВО на турски БАЛДЖАЛАРЕ (БАЛ НА ТУРСКИ ЗНАЧИ ПЧЕЛЕН МЕД /БАЛ АРЕСИ /.

    ОтговорИзтриване
  3. Много от детайлите на тази "история" са осъвременени!Разказаните "семейни"истории са ограничен преразказ на "семейни предания"!В този стил например липсва историята на фамилията на рода на Петър Минев и Гена Стоилова - АВУАЛАР !

    ОтговорИзтриване